Блогът на taniadacheva :: -Татуирайте това върху езика ми, моля! :

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

01.07.2015 17:30 - -Татуирайте това върху езика ми, моля! :

Автор: taniadacheva Категория: Лични дневници

Прочетен: 1441 Коментари: 1 Гласове:

Върви по улицата сякаш дефилира по гърба на чудовище. Няколко мъже я заглеждат. Не. Не ги иска тя тези погледи. Оставя ги на просякините. Комплиментите? Броят? Увлеченията? Са като капчици роса по устни от огън. Не! На нея й трябва друго. Оглежда се по-внимателно. Съвсем крадeшком. Почти не разбираш, че не гледа само напред. В поредната групичка мъже намира каквото търси. Отделя го от стадото със заповедта, която съдържа молбата на очите й. Тя чака. Да ослепее за всичко друго, да се концентрира света в зениците й. И да се изпрати света към него. На света той не може да устои. Приближава се. Сякаш с чужди крачки. Сякаш това е единственото което може да направи. Приближава се още. Тя протяга език и целува ухото му. През езика той разбира колко специален е, а тя опитва от специалността му. Това търси тя. Специалитети. А не остатъците от душите на хората. В недонапълнени чинии. Закача езика си за устните му и нежно изписва с него по тях възвръщащите му се усещания…Или по-точно сякаш, сега осъзнава, преди изобщо не ги е имал, някой ги е откраднал при раждането му. Но още специалитетът не е готов. Той трябва да изкаже себе си. Тихо. Само с движения на устните, и тя с езика да ги прочете. Къде е ходил? Какво е правил? Защо е такъв? От какво са направени мислите му? Какъв е лъхът на личността му? Какъв е вкусът на сърцето му? Тя усеща уникалността. Това е подправката, която й е нужна. Сякаш с всяка нейна и негова дума става по-трудно езика и устните да се отлепят от силата на едва-мърдането си. Той върви към нея все повече. Той не може да си тръгне. Тя почти се наслаждава на това как той иска да си тръгне, но не може. Спокойно - милва го езикът. И все повече се удължава. Обвива го като в желан гроб, а той , екзалтиран, иска все повече умирания. Сякаш се забравя и в екстаза на това се намира, сякаш поне за минутка е повече от себе си, нещо различно от себе си, и точно когато е различен се чувства най много себе си. Тя знае това. Знае, че той започва да бъде неин, колкото повече се чувства „себе си”. Той танцува, гъделичкан от езика. И езика танцува. Сякаш заради някакъв смях. Той чувства сила . Все повече сила. И затова иска все повече сила. Развива слабост към силата. За нея дава само собственото си съдържание. И живот. И усещания. И ценности...само това... Езика го побутва във все по бърз танц, обвива го като спасителен пояс, той е в безопасност от света. И в по-голямата опасност на безопасността. Пристрастяването му дава сила точно правейки го слаб. Точно за това не вярва, че може да се измъкне. Има нужда от все повече от нея за да бъде шастлив, и губи все повече от останалото. Точно неудовлетворението го кара да иска още от същото което не го удовлетворява. Точно слабостта му пред нея го кара да иска още слабост. И залепен за езика. Танцува. Тя скоро ще раздвои езика си за да отдели от още някого от тълпата минувачи. Защото и тя чувства толкова огромна сила от властта, че някой развива слабост към нея. Защото колкото повече има, толкова по-празна се чувства, и затова толкова повече иска да има от същото. Толкова повече има от слабостта към силата, с които сама заразява. Боли от разцепването на езика, но погледа й, гледащ като поглед на луд почти постигнал целта си, я кара да забрави болката. Тя винаги е ПОЧТИ постигнала целта си. Преди не й стигаха трохите от души, затова поиска цели. Сега не й стига една цяла душа, и иска още една, различна. Сякаш, мисли си, че е по-голяма като може да побере повече от чуждите души. Но поглъщайки ги става все по-празна. Все повече се надува от тези чужди души, но става все по-голяма празнина всъщност. И заради това все по-жадна от още засищания, които всъщност само разгръщат тялото й без да го запълват. И ожесточеността на глада й за души я кара да мрази обичайки душите още повече. Разбира този. Разбира онзи. Днес е третия. Утре ще се влюби в четвъртия. Ще се отдава напълно. Но все пак с все по-малка част от себе си. Ще крещи на душите че все по-малко могат да я запълнят. Защото тя се превръща в пристрастяване понеже самата тя иска да се пристрасти. Да се отдаде напълно. Но вече е толкова голяма, че няма на какво да се отдаде, толкова празна, че мяма какво да я запълни. И вече езикът й е на толкова части и лентички, сякаш е бич. Това ли бе тя? Бич за всичко и всички, до които се докосне? Не...не е бич...тя не е достатъчно силна за бич. Хората й се изплъзват понякога. Гаден и неспособен език-изплъзват му се, хлъзгав е той. Не може да улови сърцата или мислите им. Не става дори за бич. Това е проблема. Няма достатъчно сила. Няма достатъчно власт. Няма достатъчно ум да обхване всичко. Няма достатъчно чар да го привлече. Прозрачните ленти т-толкова много и тънки-на които е езика й, шарят все по-жадно по земята и поглъщат все повече. Понякога иска някой да й се опълчи. Да порастне колкото нея. Да я победи. Да се тежък и хранителен. И сподобен да запълни кухата й душа, която онези посредствени хора направиха дом на виелиците. Посредствени...Защо хората имат души когато са навън и тя ги мами езика си, а когато ги погълне в контрола си вече нямат, и точно в стомаха й сякаш изчезват,увеличават глада й? Защо колкото повече расте, толкова по-мъничка се чувства? И вини мъничките хора, които е погълнала. „Този има такъв недостатък, онзи-онакъв. Той е част от мен, това е слабостта ми, това е проблема ми, моя проблем всъщност е негов, него трябва да мразя, този паразит в душата ми...” и поглъща още паразити, за да се „излекува” от останалите. Не може да се отърве от омразата, защото има нужда да мрази. Да унижава. Страх я е иначе, някой „паразит” да не придобие душа, да не я пребори, да не превземе тялото й от самата нея както тя е направила с него. Ту иска някой такъв смел паразит, за предизвикателство...ту се страхува ужасно от това. Тя знае, в дъното на душата си е без душа...паразит. затова превръща всичко и всички в паразити. За да унижава чрез тях себе си, колкото повече на нея заприличват... и заради скритата вина от това което е. Продължава. Сякаш ако разпространи заразата си по целия свят, ако го погълне, то тя няма да е толкова различна и затова толкова ужасна. Или пък се опитва да се освободи от тези, които е погълнала, виновно, продължава да ги премахва от себе си, но те умират извън нея. Та нали тя ги е направила да умират без нея. За кое да носи отговорност и за кое да я боли повече- за смъртите извън нея, или за ... „животите”? ... в нея? Може би не може да се храни с тях защото не ги е разбрала от самото им начало, защото е погълнала само повърхността им- хората, идеите, всичко, взимаме кожата им, и ги гълтаме като препарирани, мислейки че сме ги обхванали, в гордостта си, че сме ги изгълтали целите, но сърцата им все пак ни убягват, в като целостта. Проблема е най вече в поглъщането. Защо има този копнеж да поглъща души? Защо този глад? Защо това чувство за празнина, безпомощност и малоценност колкото повече се запълва, властва и е жизнено важна и ценна за подвластните си – властта е безпомощност, да. Къде е изгубила сърцето си? Оглежда се. Всъщност. Около себе си, вижда,другите „гиганти” с които все се е сравнявала за да добие повече увереност но точно обратното е постигало това сравнение. И вижда, че те самите са като кукли на конци, завързани за части от нечий огромен език, по улицата, която е сякаш част от нечий огромен стомах. И танцуващи бездушно, чудовищата кукли на конци на свой ред са протегнали езици. Тя не може да види дали и тя е свързана с този по-голям език, който контролира останалите, но има го желанието й да е свързана, има го желанието й да отдаде волята си на друг, което поражда желание да наложи волята си на друг, има го желанието й да бъде пристрастена и за това да пристрастява... значи, помисли си тя, определено е свързана с такъв език. И всичко това е част от голямото туловище на по-голяма от тези като нея-празнина, в която са погълнати тя и останалите и танцуват по волята й, поглъщайнки други по-малки танцуващи празнини. Осъзна, че това дето са се борили кой е по-голям е безсмислено, че няма значение колко голяма е една празнина, стойността на всички в тази хранителна верига е еднаква. Еднакво нулева. Еднакво пълна с въздух. И самотна. Еднакво безполезна. И осакатана. И осакатяваща. И всяка от онези по-малки от нея празноти сигурно си е мислела че е огромна празнота, както тя си е мислела, и е била горда празнота от факта, че е по-голяма от другите. Колко души е отровила? Започна да си спомня смътните им очертания, смътно вкуса им, на всяка от тях. И започна да им го припомня. И да прехапва жилите от езика си които я свързват с тях. За да си тръгнат ако поискат от подлия й стомах. Ах колко бедна се почувства. Като нищо, което губи дори парченцата си нищо. Но нечия хватка я стегна. Нечий чужд език предчувстваше че, тя, освобождаваща останалите, ще поиска да освободи и себе си, че ще го захапе, прехапе, и ще си тръгне от стомаха му. Тя не знаеше дали навън има нещо различно. Дали и в нея има нещо различно. От имането. От болката, която все иска да бъде спасявана и все изпояжда спасителите си. Спасявана от някой друг, който, примамен от унищожението й да не види своето от нея. Меазеше я но беше нея, не знаеше какво друго да бъде освен тази празнина. Освен тази бедност, на пресищането. Мразеше себе си заради празнината в себе си, и точно заради тази омраза я викаше да остане. Какво ще бъде иначе.. Не знаеше, но щеше да отхапе онзи чужд език...
...но се удуши с него. Така онази по-голяма зла празнина приключваше с отделилите се от нея по-малки и по-малко зли празнини- когато осъзнаеха злото те искаха да прехапят езика и да се махнат, но после осъзнаваха вината си за това зло, и просто на езика се обесваха...